Когато една коалиция от разнородни политически субекти се явява на избори, нейната листа винаги предизвиква интерес. Различният профил на отделните елементи в коалицията изисква съставяне на балансирана листа, която да бъде представителна за всички основни групи избиратели, към които тя се стреми да достигне. Или както се казва „за всекиго по нещо”.
Пред такова предизвикателство беше изправена коалицията „Демократична България”. Съставена от три партии с доста сериозни идеологически различия помежду си, тя трябваше да извади такава комбинация от личности, които да импонират на целия спектър, таргетиран от коалицията. Да видим доколко се е справила. Преди всичко е важно да се опишат идейните различия между трите партии. „Зелено движение” (това е новото име на ПП „Зелените”) е класическа лява партия. Под претекст, че защитава природата, тя се застъпва за широк кръг рестрикции спрямо бизнеса и предприемачеството, което я прави ако не социалистическа, то поне явно антикапиталистическа. Действията на тази партия и присъдружните й НПО-та придобиват характеристика на системна съпротива срещу определени бизнес начинания и инфраструктурни проекти.
По ценностната скала „Зелено движение” също стои вляво, тъй като нейните активисти подкрепят проявленията на „културния марксизъм” и ЛГБТ-каузи в частност, макар това да е вторична краска на партията. Водещата характеристика си остава икономическото левичарство. „Да, България” е класическа ляво-либерална партия, в която сериозен отпечатък оставя ценностното левичарство. Тази партия се явява политическото крило на де що има НПО-та, които прокарват „джендър политики” (еднополови бракове, ЛГБТ-пропаганда, феминизъм и т.н.), национален нихилизъм (отричане или преиначаване на факти от българската история, основно с цел представяне на „другите” в по-добра светлина за сметка на българите) и атаки срещу християнството и БПЦ. В същото време, за разлика от „Зелено движение”, „Да, България” стои икономически вдясно от центъра – бори се за правосъдна реформа и настоява за облекчаване на административната тежест върху бизнеса.
„Демократи за силна България” има традиции на дясна партия – ценностно консервативна и икономически дясна, макар и без крайностите на либертарианството. Въпреки, че през последните две години сигналите, идващи от тази партия, сериозно разклатиха нейния десен имидж, може да се приеме, че обществената подкрепа за ДСБ идва от десни, консервативни избиратели.
При тази комбинация, има ли в листата на „Демократична България” необходимия баланс между различните политически вкусове? От гледна точка на водач, следва да се отчете, че коалицията е направила добър избор. Радан Кънев е подходящата фигура, обединяваща и трите партии – член на ръководството на ДСБ, но също така поддръжник на „зелени” каузи и страстен застъпник на сътрудничеството с „Да, България”. Проблемът при него е, че не е достатъчно десен, за да бъде противотежест на следващите двама (Стефан Тафров от „Да, България” и Албена Симеонова от „Зелено движение”), с които листата натежава твърде наляво (Светослав Малинов, например, щеше да бъде такава противотежест).
Дебалансирането обаче далеч не приключва с първата „тройка”. Четвърта в листата е Мария Спирова от „Да, България” – емблематична фигура на крайното (SJW) левичарство. От следващия представител на ДСБ (Цецка Бачкова) се очаква да върне баланса, но това някак си не се получава. Да, г-ца Бачкова има в биографията си членство в германския Християндемократически съюз, но публичните й послания навяват аналогия по-скоро с либералното крило покрай Ангела Мекел, нежели с консервативното на Фридрих Мерц. И така нататък, и така нататък. В цялата листа от 17 кандидати, единствените двама, които „опонират” на левите тежнения, са Владимир Славенски от ДСБ (категоричен, идеологически подкован консерватор, представител на консервативното крило в партията) и Емил Георгиев от „Да, България” (който е десен поне от икономическа гледна точка). За сметка на това имаме левичарство „на кило”.
Като потвърждение на тезата за дебалансираната листа се явява и присъствието в нея на небезизвестния Тома Белев („Зелено движение”). Флагманът на „зеления” терор срещу бизнеса, от Трън през Банско до Генерал Тошево, е заключителната поанта в процеса на „олевяването” на коалиционната листа. Стигна се дори дотам, че още преди официалния старт на кампанията, активисти на ДСБ (явно с по-консервативни виждания) вече възроптаха срещу Белев. Същият наскоро попадна под прожекторите и с друг скандал – с определени твърдения в социалните мрежи провокира една приближена на „Демократична Бълграия” онлайн медиа да публикува клеветнически твърдения спрямо авторите в Дясна платформа „Консерваторъ”. Вследствие на което, медиата е дадена под съд за клевета. Балансирането на листата бе задача пред ДСБ, тъй като другите две партии на практика не разполагат с изявени десни фигури.Но вместо да поставят такива от своята квота (с лица като Димитър Божилов и Стоил Яков, а и Светослав Малинов, листата би била много по-уравновесена), „тъмносините” предпочетоха да заложат на лоялни към партията, но идеологически индиферентни хора, като Стоян Михалев (последният е едно от най-доверените лица на настоящия председател на ДСБ Атанас Атанасов, който от своя страна винаги избягва въпроси и теми, свързани с идеологическо определение, противопоставяне „ляво-дясно”, либерално-консервативен разлом и т.н.).
В крайна сметка, „Демократична България” може да се надява на ляволиберален вот (дори може да го монополизира). Проблемът й е, че този вот сам по себе си не е достатъчен дори за един евромандат. Докато за десния избирател това, което се предлага, е твърде постно. А с трици маймуни не се ловят.
