Когато стана ясно, че „Обединени патриоти” ще се явят с три отделни листи на евроизборите, над тях надвисна сянката на синдрома „разединени идиоти”. Две години по-рано, на парламентарните избори, патриотите се явиха единни и събраха почти 9 процента
от гласовете, с което влязоха не само в парламента, но и във властта. В същото време, пред очите им реформаторите и техните производни се разцепиха на три части, всяка от които получи между 2,5 и 3% и взаимно се потопиха.
Като парадоксалното беше, че сборът от процентите им бе почти същия като резултата на ОП. Да повториш почти веднага чужда грешка говори лошо за самия теб и по тази причина нито „Атака”, нито НФСБ имат оправдание за слабите си резултати. Интересният момент
обаче е следният: към онзи момент дори ВМРО беше под въпрос дали ще успее да прескочи бариерата. Да, те разполагаха с един от най-активните евродепутати в предния парламент, но това не водеше автоматично до преизбиране. За сравнение, най-активният депутат в предния български парламент бе Петър Славов. Въпреки това, неговата формация „Нова република” остана под прага, а водената лично от Славов листа в Стара Загора получи едва 1,73%.
От тази изходна база, резултатът на ВМРО-БНД (7,36% от гласовете и два евродепутатски мандата) е повече от успех. Как обаче се стигна до него? Могат да се откроят три основни причини за пробива на ВМРО:
Ангел Джамбазки.
Бившият и бъдещ евродепутат се раздаде докрай, като активността му беше впечатляваща далеч преди официалния старт на предизборната кампания. На практика неговите каузи се превърнаха в кампания месеци преди вота.Той изглеждаше значително по-вещ и по-опитен по европейските теми, в сравнение с конкурентите си от националистическия спектър. Което допълнително наклони везните в полза на ВМРО.
Листата.
ВМРО направи много добър тактически ход при подреждането на своята кандидатска листа. Оказа се, че в нея само 6 от общо 17 души са партийни членове, а останалите са или представители на други партии и организации, или гражданска квота. Така ВМРО се сдоби с листа, която представляваше богата палитра от разнообразни личности, отправящи не изцяло еднакви послания към различни таргет групи. На принципа „за всекиго по нещо”, доста кандидати се насочиха към ясно дефинирани групи от обществото (Андрей Слабаков – към противниците на забраната за пушене на закрито, ген. Димитър Шивиков – към военнослужещите и резервистите, Кристиян Шкварек – към консервативните градски хора, Александър Урумов – към християнски общности). По този начин ВМРО успя да привлече вота на хора, които в друга ситуация едва ли биха предпочели партията. Неслучайно, вторият евромандат за листата отива при Андрей Слабаков, който успя да събере двойно повече преференции в сравнение с партийните кандидати Юлиан Ангелов и Александър Сиди.
Идеологията.
През последните две-три години ВМРО търпи идеологическа трансформация – от чист национализъм към национал-консерватизъм. В тази кампания „воеводите” имаха смелостта да влязат в идеологически дебат и да се позиционират ясно според консервативно-либералния разлом. Този път, наред с „традиционния противник” в лицето на ДПС, ВМРПО насочи атаките си и към „Демократична България”. Това
противопоставяне легитимира Ангел Джамбазки като водещо лице на консерватизма, респективно Радан Кънев като водещо лице на либерализма. В крайна сметка, ВМРО не само привлече „външен” вот, не само обра цялата патриотична периферия, но и в някаква степен проби ядрата на другите партии (по-малко „Атака” и повече НФСБ заради по-голямата идейна близост). Наивно е обаче да се очаква, че това съотношение между гласовете на партиите в ОП ще бъде автоматично възпроизведено на парламентарни избори.
Оттук насетне, пътят на ВМРО е ясно трасиран. Разривът с „Атака” изглежда неизбежен, но това сякаш е за добро, тъй като отваря възможност за сближаване с партии като КОД (д-р Петър Москов), СДС, ДБГ... Плюс продължаващо сътрудничестево с НФСБ. И най-
вече, продължаване по пътя към консерватизма. Що се отнася до т.нар. „проруски националисти”, на тези избори станахме свидетели на
тоталния им провал. Което означава, че или този тип вот е силно надценен, или представителите му нямат достатъчна мотивация да го изразят конкретно на европейски избори.
