Скандали във властта изглежда сякаш засягат цяла Европа. Изборите за европейски парламент едва ли някога са били провеждани в толкова напрегната обстановка- предсрочни парламентарни избори в ключови държави, скандали в управляващите партии и коалиции, ръст на подкрепата за популистки партии и неспособност на старите елити да запазят доминантното си положение наред с опасност от хибридни заплахи.
Трусовете в управлението не подминаха и Австрия, страната, която пое европредседателството след България. След като „Шпигел“ публикува запис на австрийския вицеканцлер от крайнодясната Австрийска партия на свободата Хайнц- Кристиан Щрахе, в който той
предлага на мнима племенница на руски олигарх обществени поръчки в замяна на медийна подкрепа ситуацията бързо се разви. Щрахе подаде оставка като вицеканцлер с мотив настоящото правителство да остане на власт, но това не се случи след като канцлера Себастиан Курц подаде оставка. В резултат страната ще очаква два типа избори- за европейски и за национален парламент.
Не за първи път Австрия е изправена пред трудности, когато Партията на свободата е коалиционен партньор в управлението. През 2000г. водена тогава от Йорг Хайдер, крайно дясната партия макар и да печели изборите, проведени през 1999г., става коалиционен партньор на правителство оглавено от християндемократите. Коалицията предизвиква сериозен дипломатически отзвук. Европейските партньори на Австрия редуцират контактите си със страната като са сведени само до формални срещи на ниво ЕС. Тези мерки са приветствани от ЕС като съюзът защитава позицията, че участието на партията на свободата в правителството легитимира радикално десните партии в Европа.
Правителството преждевременно подава оставка през 2002г. след оставките на министри от партията на свободата в резултат на вътрешнопартиен конфликт. Последвалите предсрочни избори са спечелени от християндемократите, които стават най- голямата партия в Австрия с 43% от вота. Оказва се, че макар и правителството да е било коалиционно между крайнодясната Партия на свободата и традиционната християндемокрация, трусовете в управлението повлияват силно негативно на радикалната партия, а не на традиционната.
Настоящата оставка на правителството в известна степен напомня за ситуацията на християндемократите от първия им опит за съвместно управление с Партията на свободата. Отново две години след съставянето на правителството, благодарение на сътресения в радикалната партия, кабинетът подава оставка и се стига до свикване на предсрочни парламентарни избори. Освен имиджовите щети, които съвместното управление нанася на една традиционна партия, каквато е християндемократическата, подобна формула се оказва и функционално неработеща като се вземат предвид двата разпада на управленските коалиции. С оставката на правителството канцлерът Себастиан Курц всъщност реабилитира партията си след обвиненията за съвместното управление с крайно дясна партия.
От една страна, по този начин демонстрира, че макар и резултатът от предходните избори да е определил подобно разпределение на силите, коалициите се основават на споделени визии. От друга страна, имайки предвид изхода от предишната ситуация, оставката може да бъде разгледана и като реализиране на възможност за постигане на по- висок резултат на изборите и евентуално самостоятелно управление. Разграничавайки се от коалиционния си партньор и поемайки публична отговорност, всъщност по този начин цели сваляне на напрежение и минимализиране на негативните ефекти от съвместното управление. Австрийската ситуация обаче представя и друга тенденция: нов подход към радикалните партии. Радикалните и популистки партии дълго време бяха и все още в някои държави (Франция, Швеция) са обект на т.нар. стратегия „санитарен кордон“, според която те трябва да бъдат изолирани от участие в правителствата от страна на традиционните партии.
С участието на радикални и популистки партии като партньори в Гърция, Австрия, Норвегия и водещи участници и мандатоносители в Италия, стратегията на санитарен кордон е нарушена. Ставащото в Австрия всъщност предлага нова тактика в отношението със споменатите партии. Изолирането на популистките партии с цел недопускане на екстремизъм всъщност довежда до увеличаване на електоралната им подкрепа, тъй като подсилва антиелитистките им позиции за картел на статуквото, което не допуска конкуренция и не зачита вота на избирателите. Австрийският опит предлага друг подход на традиционните партии към популистките: допускане в управлението, за да се докаже тяхната ненадеждност, с което да се възстановят позициите на традиционните партии.
Подобен подход би отговорил и на въпроса какво се случва, когато формациите, които яростно критикуват статуквото, заемат неговото място. Ако се следва австрийския пример, отговорът би бил, че подобни партии не осъществяват предизборните си твърдения за нов подход към властта, а дори я инструментализират в сериозна степен за теснопартийни цели.
*Anschluss (пр. немски) - свързване.