Италианският премиер Джорджа Мелони оглави тазгодишната класация на Politico за най-влиятелните личности в Европа.
За по-малко от десетилетие лидерът на дясната партия „Италиански братя“ премина пътя от това да бъде отхвърляна като налудничав ултранационалист до това да бъде избрана за министър-председател на страната си. Тя се утвърди като личност, с която Брюксел, а сега и Вашингтон, могат да правят бизнес и политика.
Дори когато се насочи към центъра, Мелони, започнала политическата си кариера като активистка на младежкото крило на неофашисткото Италианско социално движение и възхваляваща диктатора Бенито Мусолини като „добър политик, който е правил всичко за доброто на Италия“, е в челните редици на вълна, увличаща европейската политика към крайната десница.
След избирането си през 2022 г. италианският министър-председател въведе политики по въпроси като миграцията и правата на ЛГБТ+, които някога биха предизвикали осъждане от страна на Брюксел. Вместо това реакцията на лидерите на Европейския съюз варира от безразличие до одобрение, а мнозина приемат Мелони като приемлив представител на все по-радикалния дух на времето, който процъфтява от двете страни на Атлантическия океан.
Неспособността на конвенционалните политици да се противопоставят на все по-популярния ултранационалистически разказ и готовността им да си сътрудничат с Мелони на европейската сцена, позволяват на министър-председателя на Италия, която настоява да използва мъжкия род на официалната си титла - Il Presidente del Consiglio - да бъде силен човек, способен да упражнява огромна власт - в момент, когато на континента липсват силни центристи, способни да се справят с нея.
Тя влезе в заглавията на вестниците по целия свят, когато стана първата жена министър-председател на Италия, но малцина предвиждаха, че ще издържи дълго на поста си. Експертите очакваха, че вътрешните борби неизбежно ще разцепят управляващата ѝ коалиция от десни партии, а в Брюксел нямаше голям апетит към нея. След като години наред търпяха лудориите на унгарския Виктор Орбан, водещите фигури в ЕС не бяха ентусиазирани от идването на лидер, който водеше предизборна кампания с лозунга „Бог, отечество и семейство“ и състави правителство с партии, симпатизиращи на руския президент Владимир Путин.
Стабилността на италианското правителство е толкова изненадваща за наблюдателите извън страната, че мнозина не забелязват демократичното отстъпление - особено по отношение на свободата на словото - което се наблюдава след встъпването в длъжност на Мелони. Премиерът редовно използва съдилищата, за да се опита да заглуши критиците, като завежда искове за клевета срещу различни личности - от фронтмена на Placebo Брайън Молко, който я нарича „фашистка“ по време на концерт през 2023 г., до учител, който я нарича „неонацистка“ по време на дискусия в класната стая. Тя също така е преследвала вестници и журналисти от италианската държавна телевизия, които по-рано тази година стачкуваха в знак на протест срещу правителствената цензура.
Освен това Мелони се насочи към италиански съдии, постановили, че някои от политиките на нейното правителство са незаконни, и дори ги обвини в заговор срещу нея. Впоследствие няколко съдии получиха смъртни заплахи и се наложи да бъдат защитени от полицията. Съветът на Европа, висш орган по правата на човека, наскоро предупреди, че „прекомерната критика на отделни съдии ... излага на риск тяхната независимост“.
Като слезем от трона на класацията, заеман от Мелони, Politico разделя политическите лидери, които ще оформят европейската и глобалната политика през следващата година, на три групи - хора на действието, разрушители и мечтатели.
Лидер в тази категория е Урсула фон дер Лайен. След като френският премиер Еманюел Макрон е политически кастриран, а германският канцлер Олаф Шолц е напът да бъде загуби изборите, изданието смята, че председателят на ЕК е единственият човек, който може да преведе Европа през предстоящите опасности. А те не са малко.
Близо 75 години след подписването на учредителната си декларация, ЕС се сблъсква със сериозни проблеми. Някогашното обединение на икономически сили днес е съвкупност от държави, които изостават от динамичните си глобални съперници. Общественото недоволство подхранва нарастващата политическа поляризация и възхода на ултранационалистически лидери, чиято привързаност към основните ценности на блока е под въпрос.
Високо цененият европейски модел на социална държава рискува да бъде дестабилизиран от бързо застаряващото население. В голямата си част то иска да забрани миграцията, която би могла да му помогне да се справи с демографската криза, обхванала целия континент.
Точно отвъд границите на ЕС бушуват войни в Украйна и Близкия изток и има опасения дали блокът би могъл да устои на вражеско нападение, особено след преизбирането на Доналд Тръмп за президент на Съединените щати, което поставя под сериозно съмнение ангажимента на Вашингтон към него.
При така описаната ситуация появата на 66-годишния германски политик като един от най-влиятелните лидери в Европа не е нещо, което повечето хора очакват. Само преди пет години тя беше слаб министър в кабинета на германския канцлер Ангела Меркел - изборът ѝ беше изненадващ компромис и посрещнат с цинични усмивки от страна на наблюдателите, които очакваха, че тя ще бъде марионетка, контролирана от националните лидери в Париж и Берлин.
Вместо това обаче, по време на първия си мандат като председател на Комисията, тя се сблъска с големи кризи като пандемията и руската инвазия в Украйна и всеки път излизаше по-силна, превръщайки това, което предшествениците ѝ бяха определили като скучен, бюрократичен пост, в много по-политическа - и влиятелна - позиция, обосновава се изданието.
Нейни подгласници в категорията са Владимир Путин и Доналд Туск.
Тук трябва да отбележим, че под термина „разрушители” се имат предвид хора, които променят статуквото. Politico поставя на първо място в категорията ръководителят на дясноцентристкия Християндемократически съюз на Германия (CDU) Фридрих Мерц.
Той не се интересува много от това, което дългогодишната му съперник Ангела Меркел е направила по време на мандата си като канцлер. Мерц смята, че предшественичката му начело на партията е допуснала големи грешки, когато е прекратила експлоатацията на атомните електроцентрали в страната след аварията във Фукушима през 2011 г. и когато е приела над един милион кандидати за убежище, бягащи от насилието в Близкия изток.
Той не харесва и начина, по който Меркел е оформила партията му. Подобно на много членове на консервативната фракция на CDU, Мерц смята, че нейното възприемане на един почти войнстващ центризъм е дало възможност за разцвет на крайно десни групи като „Алтернатива за Германия“ (AfD). 69-годишният политик иска да живее в реалност, в която Меркел никога не е идвала на власт. Но тъй като не може да направи това, той се задоволява със следващото най-добро нещо.
Когато стане канцлер - както се очаква след предсрочните избори през февруари - от вестфалския политик се очаква да управлява така, сякаш Меркел никога не е съществувала, възприемайки социални реформи и про-бизнес политики, каквито страната не е виждала в последно време. Бивш корпоративен адвокат и милионер, Мерц желае да модернизира Германия - добре дошла перспектива в страна с бюрокрация, която все още използва факс машини. Той иска да опрости редица процедури, като например известните със своята сложност данъчни декларации, и да намали бюрокрацията.
Мерц може и да не е скептик по отношение на климатичните политики, но смята, че германската индустрия трябва да бъде освободена от прекомерните, според него, екологични регулации, голяма част от които са приети от коалиционни правителства, ръководени от Меркел. Той е запален по защитата на легендарната автомобилна индустрия на страната и поставя под съмнение задължителното за ЕС постепенно премахване на автомобилите, задвижвани с изкопаеми горива, което беше подкрепено от Меркел. Мерц също така иска да върне атомните електроцентрали в опит да осигури дългосрочна енергийна независимост на Германия.
Освен това смята да скъса с наследството на Меркел по отношение на миграцията. След като сирийски кандидат за убежище уби трима души в германския град Золинген това лято, той поиска да не се приемат повече бежанци от Сирия и Афганистан и да се възстанови граничният контрол. Като канцлер консерваторът възнамерява да възприеме „напълно различен“ подход към миграцията, налагайки строги ограничения и експулсиране на границата - дори когато нови изследвания показват, че страната трябва да приема стотици хиляди чуждестранни работници всяка година, ако се надява да остане конкурентоспособна.
Топ три в тази категория оформят испанският министър на екологичната трансформация Тереза Рибера и проевропейския кандидат за следващ президент на Полша и настоящ кмет на Варшава Рафал Тржаковски.
Мечтател №1 в класацията е настоящият генерален секретар на НАТО и бивш премиер на Нидерландия Марк Рюте.
Той се очаква да се съсредоточи най-вече върху опитите да задържи Вашингтон на борда на алианса след преизбирането на Доналд Тръмп. Като се има предвид обсесията на бъдещия президент на САЩ по отношение на целите на НАТО за военни разходи, това означава да се окаже натиск върху изоставащите страни от алианса да наваксат.
Новата реалност принуди нидерландеца да предприеме драматично преобразуване. Като министър-председател той беше главният благовестител на Европейския съюз на евангелието на пестеливостта. Новата му работа го кара да проповядва екстравагантност, когато става въпрос за военни разходи. Рядко минава седмица, в която 57-годишният Рюте не се появява в някоя европейска столица, за да порицае лидерите, чиито държави не са изпълнили целите на НАТО да изразходват повече от 2% от националния си брутен вътрешен продукт за отбрана.
Дестабилизиращият първи мандат на Тръмп и войнствеността на руския президент Владимир Путин вече подтикнаха много държави да променят поведението си. Очаква се тази година 23 от 32-те членки на алианса да постигнат целта за разходите, в сравнение с трите, които я спазиха при въвеждането ѝ през 2014 г.
Завръщането на Тръмп повдигна кошмарната перспектива Европа да трябва да се оправя сама във военно отношение. Малцина вярват, че той наистина ще се оттегли от НАТО, както често заплашва. Не са толкова много и тези, които са сигурни, че може да се разчита на него да спазва разпоредбите за взаимна отбрана, които гарантират европейската сигурност повече от 75 години.
Смяната на караула във Вашингтон съвпада и с усещането за опасност, каквото Европа не е изпитвала от поколения насам. Германският министър на отбраната Борис Писториус предупреди, че Русия може да нападне член на НАТО в рамките на пет до осем години.
Новата роля на бившия премиер на Нидерландия е от онези, които лесно могат да накарат човек да не спи - безсънни часове, които той със сигурност ще използва в опити да гарантира, че стабилните европейски военни разходи няма да останат само мечта.
Андрий Йермак, главен дипломат на украинския президент Володимир Зеленски, и Кая Калас, първата жена, станала премиер на Естония, и настоящ еврокомисар по външната политика, се нареждат съответно на второ и трето място в категорията.
информация: Profit.bg
снимка: Getty Images