Да започнем бързо с оправданията – поради тежките 45 години комунизъм и преходът след това Политическото в България така и не успя да се изгради в реален смисъл. Разбира се, всички държави имат политически особености, които не се срещат никъде
другаде. Странните и често коренно противоположни на световните разбирания послания на политическите формации датират дори още преди 44-та година.

В днешни дни тепърва започва по-ясно разграничаване на понятията – какво е ляво, какво е дясно, какво е консервативно, какво е либерално. Световната тенденция на замиране на консенсуса на либералната демокрация у нас се пренася точно когато се отърсваме от края на собствения си преход. В България „дясното“ се възприемаше твърде дълго като еднозначно „либерално“, копиращо готови модели от „Запад“, прилагайки ги безразборно на родна почва. За да си „десен“ твърде дълго единствените изисквания бяха:

1. Да харесваш и слушаш безропотно Вашингтон и Брюксел
2. Да не харесваш комунистите и Русия (често използвани като еднозначни понятия)

Това, само по себе се, прекрасно или не, далеч не е достатъчно за да си „десен“. Въпреки, че в историческия си контекст свърши работа – и къде по-зле, къде по-добре насочи държавата в някакъв нормален път, който се следва и до днес – път в НАТО и
ЕС. С всичките си слабости или необходимост от реформи – безалтернативни към днешна дата. Не е случай, че само крайно маргинализирани общности се опитват да издигат лозунги за „излизане“ от едното или другото. Максималното, което ще чуете от
политическия мейнстрийм е горното – „нужда от реформи“. Към днешната дата имаме по-сложна ситуация, която изисква далеч по-сложни разделения. Или от друга гледна точка – далеч по-прости, един вид завръщане към основните правила на играта – по сценария на „Странният случай с Бенджамин Бътън“.

Започвайки с важното уточнение, че в България политическите партии имат по-скоро НАМЕРЕНИЯ да изповядват някаква идеология, отколкото истинско следване на някакви принципи. ГЕРБ много искат да са „десни“, но нямат желание – дори признато
в почти прав текст от Томислав Дончев. БСП искат да са чисти социалисти, но при Корнелия Нинова залитат все повече по националистическата риторика, а по принцип партия с толкова много милионери, едва ли е най-подходящата за говорене за
„неравенство“. Коалицията „Обединени патриоти“, по-известна като орел, рак и щука се опитват да си сглобят някаква консистентна идеология сглобена на базата на цитати от wikiquote. ДПС са….либерали. Всъщност абстрахирайки се от бизнес крилото в партията им, те наистина са и ако трябва да сме честни – доближавайки се най-много до някакъв класически либерализъм. Което е едновременно тъжно и забавно. СДС ще са такива, каквито е необходимо. Ако не ви харесва този начин на поведение, те имат и друг. Обединението „Демократична България“, известно като отново като „орел, рак и щука“ но някак по-демократично и евроатлантично. При тях са ЕДИНСТВЕНИТЕ в света „десни“ Зелени. И ний сме дали нещо на света, както се казва. В интерес на истина освен Зелените и ДСБ, които още са дясна партия (с леки личностни изключения), а „Да, България” още от самото си създаване се опитват да обяснят, че не са нито леви, нито десни. Защо насила определени медии се опитват да изкарат последните „автентично десни“ все още остава мистерия.

На Европейско ниво нещата не са много различни – ЕНП и ПЕС в момента представляват една аморфна маса с много леки различия помежду си. Две партии – мастодонти, които все още не искат да приемат новите политически разломи и да
изберат страна. Призивът на Дол за обединение на всички локални представители е изцяло в духа на catch-all политическите сили, комформизмът в последните седмици на Орбан – също. Всичко в името на изборната победа. Което в краткосрочен план може и
да работи – надделяването над лидерското его е важно в политическата обстановка. В дългосрочен план, обаче предстои преформатиране на целият политически спектър – и в Европа и у нас. Преформатиране, чийто разделителни линии минават точно по-средата на всички съществуващи политически партии – разлом, който ще подреди ситуацията както всъщност е дефиницията на Политическото – отдясно тези, които съзнават, че Европа е много по-стара от Европейския съюз и трябва да запази
уникалността си, поставяйки своите нужди на първо място, а отляво – тези, които налагат със сила собствения си наратив за ограничаване правото на словото, претопяване на европейската идентичност и все нови и нови регулации в името на фиктивни „зелени“ каузи – докато наричат себе си „либерално-десни“ и „демократи“.